Първа част - Ходене по мъките
Много видях и преживях. Родих се и прекарах десет години от детството си в царство България. Цели четиридесет и пет години преживях много страдания и унижения през годините на комунистическия режим като „враг на народната власт“. Вече повече от двадесет и осем години пък страдам и от непрокопсания посткомунистически преход, моделиран от българската комунистическа партия и нейната Държавна сигурност. Срещу мен бяха разработени специални „опорни точки“ въз основа на даденото Указание от Висшия съвет на БСП за „неутрализиране“ на бившите „врагове на народната власт“.
С неизмерими трудности е изпълнен животът ми. Мои роднини и приятели, които знаят за нерадостното ми минало, отдавна ме молят да седна и опиша всичко, което съм преживял. Някогашният окръжен училищен инспектор Никола Пашов, моят незабравим покровител в учителското ми поприще, ме посъветва да си водя дневник и записвам в него всеки ден и час от моето ходене по мъките.
Като преподавател в Югозападния университет „Неофит Рилски“ най-близките ми приятели, известни български учени, като научиха за моите патила и станаха живи свидетели на постоянните атаки срещу мен, в един глас ми казаха: „Твоят живот трябва да се опише.“
Най-настоятелен да опиша патилата си през комунистическия режим беше професор Йордан Венедиков, с когото скрепихме незабравимо приятелство. И двамата сме потомци на македонски войводи.
Децата и внуците ми разлистваха семейния архив, прочитаха всичко от него и с топъл поглед ме молеха да опиша всичко, за да го четат и техните деца.
Не бързах да пиша, но всичко преживяно от миналото го кодирах в моите мисли, които легнаха непоклатими в паметта ми. Имам и хубавия навик да пазя всички документи, които илюстрират нагледно и убедително жизнения ми път. И така, седнах и започнах да пиша. Възкръсваха дните и годините, през които животът ми преминаваше.