Заключение

Зареден с идеите на прадядо ми Георги Зимбилев, известен възрожденски просветител от първа величина, създател на първите новобългарски училища в Източна Македония, цялата ми преподавателска дейност и длъжностите, които изпълнявах като ръководител на катедра, зам.-декан, зам.-ректор, председател на Научен съвет по педагогика и член на Висшата атестационна комисия бяха свързани с развитие и обогатяване на просветните традиции в нашия край.

Кой ли не е идвал при мен? За какво ли не е търсил моята помощ? Това бяха годините на истинското изграждане на съвременната структура на Югозападния университет. Никога обаче не съм допускал, че тази моя всеотдайност ще бъде заличена, или пък забравена напълно.

Колко много неоснователно създавани трудности на колегите от университета трябваше да се преодоляват. В същото време пък бившата партийна и комсомолска номенклатура се бетонираше и продължаваше да се самовъзпроизвежда с научни степени и звания, които повечето от тях не заслужаваха. Появиха се и създатели на академични пирамиди в университета, в които се раздаваха фалшиви професорски звания, с които се накичиха немалко техни приятели у нас и в чужбина.

Защо се затриха от паметта на някои тези години, когато едни градяха, а други рушаха авторитета на Югозападния университет? Ако ги нямаше онези, които даваха всичко от себе си, той нямаше да оцелее.

Преди да почине, проф. Траян Лялев, някогашният декан на Правния факултет в университета, ни спря на една от главните улици в града с един от моите колеги. Отначало не го познах, беше се променил неузнаваемо.

Той се обърна към колегата, който беше с мен, и му каза:

−Колега, не забравяйте! Ако проф. Попов не се беше преборил с славянофилите, които искаха да затрият Югозападния университет и да го превърнат в Славянски университет, както и ако не беше толкова упорит в Народното събрание за утвърждаване на статута му, в този град щеше да има само американски университет. Аз бях най-честият му посетител в кабинета. И съм жив свидетел на това, което той направи.

Вгледах се в почти грохналия вече мой колега, с когото някога съм имал тежки разговори, свързани с някои проблеми във факултета, който ръководеше. Не исках да повярвам, че това е той. Но чух едно признание, което разнежи моето уморено вече сърце.

За първи път такива хубави думи, които не могат да бъдат забравени, чух и от проф. Илия Конев, с когото бяхме добри приятели. Когато някои забравиха, че той е кръстникът на университета, идваше често огорчен при мен. Веднъж донесе папката, в която беше събрал някогашните писма, изпращани от него като ректор на университета до министъра на образованието за признаване на Висшия педагогически институт като университет. Остави я на бюрото ми и каза:

−Аз търсех по-късия път, но ти намери по верния за утвърждаване статута на университета като разработи тези толкова убедителни мотиви и ги внесе в Народното събрание, което реши съдбата му.

Оказа се, че истинските университетски преподаватели, които не бяха малко, не забравят истината за утвърждаването на някогашния Висш педагогически институт като университет, а онези, които гонеха личните си интереси, я премълчават. И не само че я премълчаха, но и преиначаваха, за да представят себе си като „строители“ на Югозападния университет.

Всичко написано в тази книга е видяно и преживяно, потвърдено с конкретни документални факти. Нямам възможност да разкажа за още много потресаващи истини за онези, които рушаха авторитета на увиверситета. Все още не казвам всичко, което зная и за моите хулници и клеветници, за онези, които вървяха пред мен и по мен, за да възпират всяка моя крачка, която правех, без да се страхувам от тях.

От споделеното в тази моя книга става съвсем видно, че за да оцелеят като властници за цял живот, немалко от бившите изявени партийни и комсомолски секретари в университета използваха същите средства, методи и форми, които се прилагаха през годините на комунистическия режим срещу „враговете на народната власт“.

В един кротък разговор с моите родители, които ми разказваха за жестоките убийства от комунисти, майка ми с просълзени очи ми прошепна:

−Сине, пази се! Те, комунистите, са жестоки. Някога първо разстрелваха най-свестните българи, а след това оскверняваха паметта им с лъжи и клевети за тях. Дядо ти, на когото носиш името, беше най-благордният кмет и войвода, а помниш колко лъжи и клевети скалъпиха за него след девети септември 1944 година? Горкият! Наричаха го „фашист“.

Татко впери очи в майка и допълни:

−А сега, Кипре, понеже се страхуват да убиват, както някога, фабрикуват сплетни, лъжи и клевети, които умъртвяват измъчените и изстрадалите като нас. Затова в България сега ги няма повечето от някогашните страдалци.

Майка ни погледна двамата и продължи:

−Кръстьо, Насе, комунистите са като троскота по нивите, който задушава всичко около него. Щом не го изкорениш, няма да се ражда нищо друго.

Този червен троскот обхвана и моя университет и попречи да се сбъ- дне мечтата ми да стане още по-красив храм на истинската наука, просвета и култура. Глождиха го, а и още продлъжават да свиват снагата му онези, които бяха отгледани със специални грижи от Българската комунистическа партия като нейни верни синове и дъщери.

Майка и татко бяха моите първи учители в живота, затова до последно слушах мъдрите им думи, които намираха тихо място в моята памет. Сега, когато често разговарям със себе си, възкръсва всичко казано от тях, което дава отговор на въпросите, които тревожат днешните страдалци.

Минаха вече повече от осемнадесет години, когато се разделих с моя любим университет, но мислите и чувствата ми за него не ме напускат. Именно затова сега реших да разкажа за него какво съм видял и преживял през тези години от моя живот, когато у нас бившата комунистическа власт се превъплъщаваше в посткомунистическа. Това превъплъщение се прояви и в развитието на Югозападния университет „Неофит Рилски“. Въпреки посредствеността и разрушителната дейност в него, както и в останалите български университети на бивши партийни и комсомолски секретари и агенти на Държавна сигурност, които подронваха неговия авторитетет, той ще продължава да се развива и укрепва като непоклатима крепост и нестихващо огнище за просвета, наука и култура в Пиринския край на България.