21. На гости при сина на осетинеца Дудар Караев участник в Руско-турската война

Една сутрин, беше през ноември 1975 г., телефонът в стаята ми позвъня продължително дълго. Бях тръгнал към института, но се върнах. Чух глас, който беше респектиращ:

−Добро утро, Атанасе! Аз съм писателят Георги Николаевич Караев, син съм на Дудар Караев, участник в Руско-турската война. Каня те довечера на гости, искам да си поговорим. Ще приемеш ли поканата ми? Ще дойдат да те вземат от хотела.

Бях приятно изненадан. Приех поканата без колебание.

Вечерта Георги Николаевич ме посрещна в подредения си кабинет, заедно с Елена Николаевна, която беше немалко по-млада от него. А той беше надминал вече своята седемдесетгодишнина. Когато оставих букета с рози върху масата, помоли Елена да ги постави на мястото на вече увехналите, които бяха във вазата на голямата маса с луксозни столове, между които моят беше най-висок. Такъв бил осетинският обичай, гостът да бъда на по-високо място на масата от домакините. Георги Николаевич взе вазата с увехналите рози и ми каза:

−Тези рози са от твоята родина, от България. Пазя ги, защото са расли на богата земя, от бога дадена.

И започна да ми разказва познатата притча за това как господ отначало ни забравил, но после събрал всичко най-хубаво от раздаденото на другите и го изсипал на българска земя.

−Добре дошъл от хубава България и наздраве за теб и твоето семейство!

С тези думи започна първия ни тост Георги Николаевич, който сякаш искаше още нещо да ми каже, но строгите му очи изведнъж овлажняха. Стана, приближи се до голямата библиотека, която опасваше двете стени на хола, и извади от лавицата дебела книга със зелени корици. Под заглавието „На войне Дунайской“ бе отпечатана цветна снимка на величествения паметник на връх Шипка. В тази документална книга, написана от М. Цаллагов, е публикуван очеркът „Охотник Дудар (Николай) Караев“. Георги Николаевич намери плик между страниците на книгата, разтвори го и ми подаде молбата на баща му до генерал Столетов, която е получена на 28. 04.1877 г. и заведена под № 150. На нея прочетох следното: „Желаю поступить в число охотников, Вашему превосходителство, болгарских дружин. Имею чест покорнейше просить, Вашего превосходительство, об зачислении меня в число токовых. Осетин Караев„

След изпращането на молбата Дудар стяга коня си, препасал двата кинжала на пояса, и се отправя към Кишинев. Тук постъпва в ядрото на българското опълчение. На 18 май 1877 г. на лагерния площад покрай Плоещ, заедно с близо 8000 българи, повечето от които са бивши ратаи, орачи, копачи, занаятчии, народни учители, хора без подслон и покрив, под Самарското знаме е и младия осетинец Дудар Караев. От този ден той тръгва по огнения и кървав път на борбата за освобождението на България. Отначало обикновен войник, а след това е произведен с първия офицерски чин пропорчик. Участва като герой в 82 атаки срещу турските войски. За проявен необикновен героизъм е награден два пъти с Георгиевския кръст. Получил е и почетното оръжие – шашка – сабя, която след това се запазва в историческия музей в София.

Синът на осетинския герой започна своя разказ за подвизите на баща си по време на Руско-турската война. На няколко пъти той е раняван. Конят му не тръгвал на бой без него. Затова осетинецът бързал да оздравее. И отново да се хвърли в люта схватка с врага. Минал е през огъня на толкова страшни битки и накрая оцелял, за да разказва дълго на децата си за страшната война в България. Още веднъж погледнах към портрета. Георги Николаевич сякаш прочете недоумението ми и каза:

−Не всичко преживяно от баща ми е описано в книгата. Често ми разказваше случки от войната, които тук са отразени. Една от тях никога няма да забравя, защото при нея баща ми за десети път се разминал със смъртта. За тази случка ми напомня често пистолетът, който е окачен под портрета.

И синът на Дудар започна да разказва следния епизод от бойния път на баща си. След боя при Стара Загора руските части започнали да се оттеглят на север към Казанлък. Настъпващият неприятел се отдава на грабеж и безчинства. Женските писъци и издигащите се пламъци във въздуха свили сърцето на осетинеца. Пришпорил коня си и се върнал невидимо от турците назад. В горния край на селото, което било подпалено и се топяло в горещите пламъци, Дудар забелязал уплашено до смърт момченце, което показвало с треперещата си ръка сестра си. Разпасан башибозук, след като се гаврил с нея, късал косите ѝ. Притъмняло пред очите му. Опънал юздите на коня си, извадил сабята и само след миг турчинът лежал съсечен на земята. Заобиколилите го други турски войници завайкали от страх и побягнали. В същото време от съседната горяща къща изскочил друг башибозук, който се примерил и стрелял. Но конят на осетинеца изпреварил – куршумът минал покрай дясното ухо на Дудар. Турчинът побягнал и завикал за помощ. Осетинецът не го изпуснал от очите си. Настигнал го и и забил сабята си в гърдите му. Навел се от коня и успял да вземе пистолета, който още димял от изстреляния куршум.

Същият пистолет сега висеше покорно под портрета на Дудар Караев, който завещал на сина си да го пази, за да му напомня за геройството му при спасяването на младата руса българка.

Бяхме вече към края на разговора, когато Георгий Николаевич запя тиха осетинска народна песен. В нея се разказваше за смелия и юначен Дудар.

Преди смъртта си Дудар Караев поръчва на сина си:

−Георги, сине! Не забравяй България. Тази хубава страна заслужава дълбок поклон. Там всяка педя земя е свято място, напоено с много сълзи и пролята кръв.

След като чух тези думи, хвърлих поглед към някогашната опълченска униформа на Дудар Караев, заедно с бойното му снаряжение. Тук видях и пистолета му. Не се стърпях и попитах дали мога да ги разгледам отблизо.

Генералът постави ръката си върху моето рамо и каза:

−Ела, ела да пипнеш с ръцете си униформата на баща ми, който винаги ми говореше с любов за България.

На стената беше закачен и кинжалът на Дудар Караев, към който погледнах, а синът му побърза да ми каже:

−Шашката вече подарих на вашия исторически музей. Тя му е дадена като подарък от генерал Столетов, който бил началник на българското опълчение при боевете на Шипка. Сигурно ще подаря и тези бойни реликви преди да усетя, че свършват дните ми, но засега не мога без тях. Те са нашата семейна гордост.

Мисълта на сина на Дудар Караев беше ясна, а думите му покоряващи със своята строгост, от която извираше скрита топлина.

Бях впрегнал съсредоточено мислите си, когато слушах следващите епизоди от разказа на сина на Дудар Караев, който в боя при Шипка бил със собствения си кон. Веднъж той го дава на своя командир Н. Калитин, който бил ранен. За да го спаси от турците, които се нахвърлили върху него, Дудар извадил шашката и кинжала и посякъл шестима от турските войници. С такава храброст Дудар спасил и селянка от старозагорските села. Турските войници искали да я изнасилят пред малкото ѝ дете, но безстрашният осетинец извадил сабята и ги посякъл.

Когато отново седнахме на вече подредената за вечеря маса от Елена Николаевна, синът на Дудар не забрави да ми разкаже и за познанаството на баща му с капитан Петко войвода и участието му в Сръбско-турската война през 1876 г. А след хубаво подготвената осетинска гозба, заедно разгледахме богатата библиотека, на която в специални рафтове бяха подредени книгите, които беше публикувал синът на Дудар Караев, неговите научни публикации, някои от които са посветени на Руско-турската война, както и написаните от него повести и разкази.

Изведнъж Георгий Николаевич се сепна за нещо. Порови по библиотеката и намери стар албум от снимки.

−Атанасе, ето, виж тази снимка! Баща ми казваше, че е от селата под връх Шипка.

Наистина снимката беше на едно от селата в подножието на планината, покрай Казанлък. На нея се виждаха запазени от войната с турците хубави къщички с широки дворове. Направил я военен руски фотограф.

−Баща ми разказваше колко хубави села е видял, изоставени от своите стопани, подплашени от войната – продължи разказа си Георгий Караев.

Дудар често споделял със своя син недоумението за това, че действителността в тогавашна България е била представена от руското правителство и петербургския печат като ужасяваща, а той я видял съвсем друга. Той не е срещнал бедни като руските мужици, а спретнати и работливи селяни, които не посрещали руските войници като освободители, а като виновници са нарушване на техния спокоен живот, за разрушаване на хубавите им къщички, за опустошаването на посевите по грижливо наглежданите ниви и градинки. Ограбването на всичко, което имал предостатъчно българският селянин, започнало след войната, която Дудар наричал разорителна. Тогава започнали и жестоките убийства от турската армия.

−Атанасе, баща ми казваше, че нито те тогава, а нито и ние сега знаем цялата истина за политиката на руското правителство по време на войната с османската империя. Но за това нашата партия не иска да се говори, защото ще прегазим „българо-съветската дружба“.

Това, което чух от сина на Дудар за „разорителната Руско-турска война“ го бях чувал още като дете и от баща ми, който ми разказваше много за вината на Русия и някои от нашите страдания по-късно. За първи път научих от татко, че през 1913 година тя е насъскала Гърция и Сърбия и заптисала българското правителство, поради което държавата ни загуби Беломорието, Вардарска Македония и Тракия.

Когато се прибрах в хотела, съпроводен от Георий Караев и Елена, мислите ми още шетаха в далечното минало, свързано с Руско-турската война, в която осетинецът Дудай е видял хубостите на България, заедно с ужасите от войната, но сигурно все още не е проумявал каква е била истинската политика на руските управници.

Зимата в Петербург дойде през началото на месец декември с дълбока снежна покривка. Затворих се в хотелската стая и продължих работата си върху дисертацията. Приятелите обаче продължаваха да ми звънят и настояваха да ми покажат и зимната премяна на града. Оправдавах се с неотложните ми научно-изследователски задачи. Но един ден моят приятел Володя Аксьонов настояваше упорито да му отида на гости, за да ме води след това през нощта на риболов по Нева. Не му повярвах, че през зимата може да се ловува, затова се съгласих. След хубавата вечеря, която беше подготвила жена му, известна лекарка в града, Володя ме погледна и каза:

−А сега тръгваме, нали? Подготвил съм ти екип и въдица.

Все още мислех, че се шегува, но на вратата се позвъня и се показаха двама от неговите приятели, които държаха в ръцете си въдици. Тръгнахме по никое време през нощта. Реката бе закована с дебел лед, който обаче Володя и двамата му приятели разбиваха, за да се направи дупка, под която щеше да пуснат въдиците. Ококорих очи, когато видях, че една след друга се поставяха едри риби в кошницата. Върнахме се в апартамента на Володя по никое време. Докторицата ни чакаше. Беше подготвила тигана за пържене на рибата. Нямаше как, тази нощ останах да преспя у Володя.

От следващия ден вече стриктно изпълнявах програмата, която си бях подготвил за седмицата. През повечето дни бях още от рано сутринта в централната библиотека М.Е Салтиков-Щедрин, основана през 1795 по указание на руската имперетрица Екатерина Втора. Тук закусвах, обядвах, а понякога и вечерях, защото бяха създадени условия за работа и отдих на читателите.

Моите търсения в богатия книжен фонд на централната библиотека М.Е. Салтиков-Щедрин бяха свързвани с изследвания на традиционната руска култура, по-специално на празнично-обредната система. Вечер преглеждах всичко, което бях донесъл от България, свързано с дисертацията ми, която подготвях и съпоставях нашите с руските празници, обреди и ритуали. И двете страни си имат своята оригинална, специфична празнично-обредна система. Нашата обаче се оказа по-богата по отношение на нейните познавателни, възпитателни и развлекателни възможности.

В това се убедиха от доклада ми и колегите от Института по културата на тяхната научна конференция през март 1976 г., където анализирах неповторимите средства, методи и форми, използвани в традиционната българска празнично-обредна сстема.

На конференцията присъстваха изкуствоведи и етнографи и от Москва, които поискаха специална среща с мен, а след няколко дни получих покана за научна конференция в Москва. Не можах да присъствам на нея поради това, че трябваше по спешност да се прибера в България поради заболяване на съпругата ми.

results matching ""

    No results matching ""