11. Неочаквано предложение от проф. Кирил Чимев
Една вечер професор Кирил Чимев дойде в дома ми. Предложи ми да бъда назначен за временно изпълняващ длъжността зам.-ректор. Същият ден беше публикувана във в. „Струма“ на цяла страница остро написана критична статия против ректорското ръководство. Най-тежките удари бяха нанесени на ректора. Не се съгласих, защото бях уморен от все още нестихващите атаки на червените групи в университета, които бяха погнали и него. Предложи ми да продължим разговора, защото вече е било непоносимо да се работи в ректорския съвет. Попитах го защо е толкова настоятелен. Ректорът ме погледна с очи, от които разбрах, че наистина е много уморен от нестихващите конфликти, и каза:
−Атанасе, ти знаеш как да тръгнат спокойно работите в университета. Имаш наследствена дарба за това от дедите ти, които са били изтъкнати просветни дейци. Знам, че всичко, което правиш, е успешно.
Бях сигурен, че ако приема предложението на проф. Чимев, ударите ще се стоварят още по-силно и върху мен. Ректорът ми предложи да отидем извън града през почивните дни, за да ми разкрие по-конкретно причините, заради които бе толкова настоятелен. Съгласих се. Отидохме в село Добринище на хижа „Гоце Делчев“. Там имахме достатъчно време, за да науча какво беше накарало професор Чимев да бъде толкова разтревожен и настоятелен да ме назначи за временно изпълняващ длъжността зам.-ректор. Той ми разказа подробости за напъните от една страна да бъде превърнат нашият университет в Славянски университет, а от друга – да си остане само като Институт за подготовка на педагогически кадри. На връщане за Благоевград, когато видях в очите на ректора сълзи, го попитах:
−Професоре, защо се страхуваш, че университетът ни ще стане стане крепост на славянофилите?
Той спря колата пред тунела до Симитли и ми каза:
−Защото те си свършиха вече работата и аз повече нищо не мога да направя. Изнудиха ме и взехме решение на Академичния съвет, което предстои да се приеме и от Общото събрание, за превръщането на университета ни в Славянски университет.
Като чух това, изтръпнах. Разбрах защо професор Чимев вече не сдържа и сълзите си, за да настоява толкова много да бъда назначен за негов заместник като временно изпълняващ тази длъжност. Прегърнах го и му дадох най-после очаквания от него отговор:
−Съгласен съм. Няма да позволим това, нали?
Професорът си избърса сълзите и видях усмивка на лицето му.